ИСТОРИИ

14.02.2020г.

Исках да празнуваме. Бях намислила да бъда с бяла рокля на точки, високи токчета, червен лак и, за разнообразие, с малка чанта. Сутринта извадих наяве и една забравена от Бога маша, която щеше да допълни романтичната визия. Предния ден си купих и няколко нови четки за грим.

Денят започна приятно. Нещата в офиса се развиваха доста стегнато. Майка ми беше организирана да вземе Мария от градина, а тя изрази желание да спи у тях. Прекрасен план. Тогава в 16 и 55 ч., се случи нещо. Уместно е да се каже, че аз го случих.

Отбелязвам си никога на празник, когато съм направила прекрасен план, да не слушам интуицията си. Гласове, които ми говорят да правя специални проверки. Глождещи усещания, които ме подтикват към действия, които, принципно, търпят отлагане. Но аз не харесвам докрай душевния мир – проверката беше направена и зловредната информация -получена.

В този момент се наложи да вляза в роля, която ненавиждам. Ето ме, аз съм Мередит от “Анатомията на Грей“, която казва на пациента си: “Съжалявам. Ще трябва да направим допълнителни тестове, но прогнозата не е добра. Не знам къде сбъркахме. Съжалявам“. Наложи се да съобщя на няколко човека нещо подобно. Обърках се и не помня как се прибрах – с такси, рейс?

В 7 ч. вечерта си бях вкъщи, а Жоро се чудеше ще има ли въобще излизане. Настоях. Нямах вече мерак за рокля, още по-малко за маша. Останах с черния панталон и жилетка. “Надявах се да пием бира в Капана по кецове, а ти с това лелчинско палто…“. Чувствах се преобърната, разнищена, уязвима – такъв човек не носи кецове, а трябва да остане в черно.

Места нямаше никъде, не че това ни изненада. Вървяхме, където ни видят очите. Междувременно Мария се обади и каза, че иска да си я вземем от баба й, искала да даде Валентинка на тати. “Значи, че сме и с ограничено време, защо ли въобще те послушах да излизаме“. Засега сме само малко нервни.

В ливанския ресторант имаше свободна двойна маса. Нямах апетит, но взех хумус. Настроението наоколо беше изключително приповдигнато, младите си правеха селфита, а аз определено имах нужда от привнесена веселост. Наложи се да проведа отново няколко разговора по чувствителната тема, телефонът ми не спря да звъни. Жоро го грабна и скри с отривист жест, искаше да го изключи, но не посмя.

След чаша червено вино леко се освежих. Имахме добавка – жива музика. “Светът е за двама“, твърдеше певицата. Наздраве! Вече бях готова да празнувам, огладнях внезапно. Жоро имаше собствен филм, който остана на заден план заради моя. Около нас певицата продължаваше с Лили Иванова. “Много е празнично, какво протестираш.“ сугестирах се аз. Но между нас витаеше друго. Вече бяхме доста нервни.

Акостирахме у майка с идеята да си вземем детето. Тя вече не желаеше обаче, променила мнението си. Напрежението ескалира. “Защо ме накара да се разкарвам и да бързаме?“

Прибрахме се. Аз лично гладна и притеснена. Жоро – в своя не докрай споделен филм.

Легнахме си. Тогава се случи най-приятната част, нямаща нищо общо с 18+. Дълго, дълго, дълго си говорихме. До полунощ. За дърворезба, писателство, за хората, за нас. Помня, че се почувствах най-сетне спокойна, най-сетне добре. Трябва да пазим точно това в моменти на хаос, си помислих, преди да заспя. Тогава розите, макар и с бодли, ще намерят начин да цъфтят, даже и всичко около тях да не е дотам съвършено. Но трябва да се грижим за розите, да се грижим много.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *