ОТВЪТРЕ-НАВЪН

Нещата, които ми принадлежат

Гласът на дядо ми. Моля се никога да не угасва в мен. Моля се да помня всичко, което е казал. Моля се да не забравя начина, по който живя.

Колата ни, паркирана долу пред блока. Така знам, че Жоро е наблизо. Хубаво е да знам, че е наблизо, че се прибира у дома, че всеки момент ще отключи вратата.

Облаците и небето, които виждам ясно всеки ден от хола вкъщи. В червено и розово по залез, ясно различими, сини и бели сутрин, просто видими. Нямах това в София.

Гледката на влизане в София – Цариградско шосе. Изпълва ме с надежда и оптимизъм. Доскоро ни беше дом, който не съм забравила. Нямах облаци от прозореца в София, но имах друго. Много неизвестни, които харесвах. Бях различна, превърнах се в друга, можех да съм всичко. И пак мога, благодаря.

Мисълта, че във всеки един момент мога да си купя билет за някъде много далеч. Веднага, с един клик. Нищо, че е само мисъл. Майка ми винаги казва, че самата идея за алтернатива променя всичко. Да. Затова си я съхранявам и често я викам на помощ.

Комфорта на приятелството, което споделям с няколко жени от векове, жени, с които първо бяхме деца. Безинтересни можем да бъдем в разговорите си и пак да се обичаме. Най-вече да се харесваме. Да разговаряваме на живо. Със сигурност не за смисъла на живота, но всичко, което се случва даже има повече смисъл.

Новата ми кухня, в която разположих старата посуда. Гарафата на баба ми, в която държеше вишновката. Някои чинии, които са стари почти колкото стария ни апартамент, който 25 години беше мой дом и който все още е единственият такъв в сънищата ми.

Дрехите, които не изхвърлих, когато се изживявах като Мари Кондо. Карето и кожата пак се върнаха на мода, имала съм пресантиман явно. Внимавайте и вие, когато разчиствате, да не отиде нещо, за което може и да съжалявате после. Не всички сме Мари Кондо, не съвсем.

Близостта на родителите ми – с единия деля офис, а другият се намира един етаж по-долу. Тази връзка ми е толкова ценна, че не я пускам за нищо на света, нищо че наближавам 40.

Дъщеря ми. Винаги и все повече. Тя е най-интересният ми събеседник напоследък, забавлява ме, удивлява ме, порицава ме. Казва, че съм ужасна, когато съм. Кара ми се, че прекарвам много време на устройствата и ме изказва на баща си. Коригира ме. Търси ме постоянно. Иска одобрението ми. Аз искам да бъда като майка ми, търпелива и нежна, старая се да говоря с нейните думи, а после се дразня, че се превръщам в нея. Шантава работа.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *