ИСТОРИИ

Корени

Казват, че понякога коренът ни вика. Или пък ние него. А има ли знаци наистина, или са плод на нашите желания, търсения, въображение?

Елешница

Дядо ми е родом от с.Елешница – планинско село в близост до Разлог и Добринище. Посещавала съм го броени на пръсти пъти, защото като деца нямахме кола, а то е далече от Пловдив. Въпреки това, винаги съм усещала  връзка с Елешница – духът на дядо ми е много силен и македонската му енергия не допуска да забравим откъде произхожда. Вкъщи виси огромна картина на селото, рисувана от мой чичо – за мен е по-ценна от всички останали произведения у дома, въпреки че е драматична и някакси мрачна.

Помня, че когато ни заведоха за първи път в Елешница като деца, бях изненадана, че има басейн и плаж с минерална вода. В моето село край Пловдив си имахме само гора и река, в която ни позволяха да си топим краката през лятото. Стори ми се тогава, че всички в оня елешнички край говорят  различно, сякаш на друг език – хем остър, хем леко напевен, с една сърдечна нотка в гласа, и този диалект винаги ми навява усещането, че съм сред близки. Когато отидохме миналата година в Елешница на гости, с изумление открих, че плажът и басейнът си работят, че има училище и детска градина. Беше тихо и някак уютно,  като че ли планината обгръща населеното място и го пази. Хората ни заговаряха с любопитство  и топлота – от кой род сме, какви сме, що чиним в селото им. Почувствахме се желани и приети, като сред мрежа от свои.

Старата къща, в която се е родил и живял дядо ми, е необитаема. Като къща на духовете е – натъкнахме се на такива старини и антики, че почти си представих как баба Вела, майката на дядо ми, се завърта около огнището и подвиква на децата си за вечеря.

Къщата стои самотна, изостовена и чака някой да я превърне в дом. Носи ми някаква утеха да знам, че там в планината има едно място, на което можем да дадем нов живот един ден. На заминаваме Мими ме  попита: “Пак ще се върнем,  нали, мамо?“

Банско

Тази есен се озовахме в Банско за поредна година, за да покрепим зет ми в маратона “Пирин Ултра“. Две жени, две деца, и един покоряващ планината мъж. Нямам никаква представа защо, но ми се стори, сякаш съм попаднала в рая. Чист, спокоен, свеж ни посрещна Банско. Видях деца, облечени в спретнати униформи, да крачат към църквата в редици. Видях хора, които се препичат лениво на слънцето, и такива, които се подготвят трескаво за предстоящия сезон. Всичко ми се стори подредено и китно – старите къщи са запазили автентичността си и си личи, че хорат полагат грижа за тях. Три дена подред ядохме най-вкусната агнешна чорба, която все се заричам да повторя някакси; три дена подред  ни пекоха бели питки със сирене и ни гощаваха с кисели краставички.

Обикновено стоим далеч от големите хотели, а в къщата за гости, която ни приюти, чухме отново онзи диалект, със същата сърдечна нотка. “Оти сте наши хора, ке ви сготвиме, каквото искате за закуска“- зарадваха се нашите домакини, които се суетяха около нас през тези три дена и се радваха на децата ни, като на свои.

И планината беше там през цялото време – остра и хладна. Казват, че Пирин е най-студената планина от всички, но на мен ми се стори сякаш ме вика, като че ли беше там точно за мен – непоклатима и много приятелски настроена. Почувствах я близка и за първи път не я сравних с топлите Родопи, в които съм родена.

“Пак ще се върнем, нали, мамо?“- попита ме Мими.

 

“Мой Пирине“, Евтим Евтимов

Дядо ми има огромна библиотека, пълна с книги на всякаква тематика – от български и чуждестранни класици, през билкарство и гъбарство, до речници и правна литература. Като едно безкрайно сборище, което обединява различни интереси и вълнения, актуални през годините. Обичам да се заравям в тези вехти книги, защото ми напомнят на времето, когато гостувах  на баба и дядо като дете и тъкмо се бях научила да чета.

Така ме намери и “Мой Пирине“ на Евтим Евтимов. Тази книга ме върна в годините, когато четяхме българска литература в училище по задължение. За първи път, като че ли с нови очи, преоткрих един стил на писане, толкова характерен за нашите български автори.  Това четиво ме хвърли във възторг – чете се бавно, защото думите за никъде не бързат, историите и очерците за Пирин  нямат за цел да интригуват набързо. Евтим Евтимов е писал сякаш да достави удоволствие най-вече на себе си, да изговори любовта си към родното място:

“Исках да заспя, да си отпочина, да се откъсна от всички грижи на света, от всички тревоги. Тук можех да се скрия от досадни мисли и досадници, да заживея като тези хора, които през деня срещах на полето. Те вървяха през него -изправени и уверени, чисти и светли, каквато беше природата на този край. Заедно с тънкия звън на мотиката долиташе песен, с белите цветове на сливата бялваха цветовете на забрадките. С ромона на поточетата отекваха техните стъпки – забързани и ритмични, като че ли всичко тука беше сътворено от някакъв невидим майстор. Да няма разлика между хора и природа -всеки да има място в тоя свят, наречен Подгорие, да има своя пътека и своя песен.“

Казват, че коренът ни вика – дали?

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *