ПРОЧИТ

Книгите, които ме чакат

Има няколко книги, които искам да прочета от миналата година, че даже и от по-миналата. Вярвам, че историите ни намират в точния момент за нас – затова, ако не им е било времето тогава, значи е имало защо да почакат.

 1.“Първите седем“ –  Боян Петров.

Може би книгата, която с най-голямо въодушевление открих, че съществува миналата година- съзрях лика на Боян Петров в една книжарница в Боровец.  Харесвам този човек, познавам експедициите му, пътя му, възхищавам му се – не бих могла да говоря за него в минало време, знам, че с мнозина е така. Със затаен дъх следях мисията по издирването му,  вълнувах се заедно с останалите и се надявах.  Животът на Боян Петров ми е интересен заради начина, по който се е подготвял за изкачванията и преследването на набелязаните цели и върхове. Иска ми се да проникна в ума на този толкова целеустремен и волеви човек, да науча как се изгражда тренировъчен режим, какво включва  физическата подготовка и план за действие в условия, при които мобилизираш цялата си физика и психика за оцеляване. Като човек, за който най-екстремното действие се изразява в това да шофира по улиците на София, усещам, че имам нужда да прочета за истински приключения и изпитания за духа и тялото.

 2.“Магията на подреждането “ – Мари Кондо.

Тази книга ме преследва от витрините на книжарниците от няколко години – тя се превърна в световен бестселър още след излизането си и продължава да бъде хит. Много добро описание на принципа “Конмари“  и споделен опит с прочистването е направила Вера от La Vita Semlice тук – всъщност, нейната публикация ми даде яснота как точно може да се осъществи въпросното разчистване – адекватно, без напрежение, не съвсем буквално. За човек като мен, за който подреждането и чистофайничеството никога не са били приоритет, е даже странно да посягам към подобно четиво, усещам, че ще има изненадани. Това, което истински ме провокира да искам да я прочета най-сетне, е фактът, че за поредна година след празниците, се почувствах притисната от вещи. Така се случва у нас, че аз и Мими празнуваме, освен Коледа, и рождените си дни през декември – изобилието е пълно и съм благодарна за даровете, които получихме. Но в сърцето си съм напълно убедена към днешна дата, че нямам нужда от толкова много материални неща – има такива сред тях, които не ми носят грам радост вече, факт. Дори Мими призна, че не може да играе едновременно с осемте си кукли Барби. Всъщност във философията на минимализма стои идеята, че по-малко е повече, както и че почистването и внасянето на ред във външния свят, ни облагородява и отвътре. Ще споделя дали е така, обещавам.

 3.“Годината, в която казвах Да“- Шонда Раймс.

Всички, които ме познават лично, знаят какъв огромен фен съм на “Анатомията на Грей“ и в частност на неговия режисьор Шонда Раймс. Следя сериала от повече от 13 години с кеф, не ми омръзва и чакам всяка серия. Въпреки лекото размиване в историите, което се получава заради стотиците епизоди,  Шонда Раймс не спира да ме вдъхновява, разплаква и шокира с мъдростта си. Откровено се възхищавам на начина, по който напипва точната доза хумор и драма, но най-вече на смелостта, с която адресира различни проблеми в обществото – гей-двойки и хомосексуализъм; осиновяване на цветнокожи деца; проблемите на черните и завоалираната расова дискриминация, въпреки високия социален статус на някои чернокожи;  проблемите на здравната система в Америка;  домашното насилие като психологически казус – виждаме, че в САЩ животът не е цветя и рози, както понякога мислим отсрани. В сериала има уникални професионалисти: лекари – алкохолици, пристрастени към дрогата, или с други пороци и обсесии – въпреки всичко, ние ги харесваме. Това, което уважавам най-много в Шонда,  е начинът, по който развива героите си – като пълнокръвни хора, които грешат, страдат, случват им се ужасни нещастия,  не са перфектни – просто хора, като тези от живия живот, като всички нас – с проблемите, за които мълчим. Затова никак не е чудно, че с голямо любопитство и интерес очаквах тази книга, която вече имам в ръцете си  (благодаря ти, Веси) – убедена съм, че госпожа Раймс има какво да сподели за трудностите в кариерата, смелостта, крачките,  промяната, любовта към себе си и това, което най-много ме хвана от описанието, съвсем на място тази година: “ Трудният разговор ражда свобода. И колкото  по-труден е той, толкова по-голяма е свободата“.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *