ЗА МЕН,  ИСТОРИИ,  Страсти

За моето блогърство

Създадох блога през 2017г., точно след завършването ми на курса по НЛП и коучинг, яхнала вълната на проактивността и предприемаческия дух. Тогава някои мои близки предположиха, че вероятно ще списвам на тези теми. Към онзи момент обаче имах нужда от друго – от място за отдих, размисъл, творчество, а не нова професионална страница, свързана с цели, срокове, клиенти, маркетингови стратегии. Въобще не бях готова за създаване на нов бизнес, който да добавя в арсенала от дини под мишницата си, а и към днешна дата не съм. Исках да подредя всичко объркано и бързащо в дневния график, да видя някои мисли черно на бяло.

Исках да пиша, разбирате ли. Да запазя и развивам връзката със сърцето си, връзка, която тъкмо бях открила по нов начин. Само това. Тъй като имам способността да завоалирам някои свои желания по много интересен начин – страхове, ех, страхове и ограничаващи вярвания, не можех да се хвърля ей така в споделяне и писане, защото не се знаеше какво ще си кажат всички, хората, демек. Така реших, че ще направя кулинарен блог – всички обичат храната, нали? Нищо страшно, обичам да готвя, леко и приятно. Рецептите са кратко и неангажиращо четиво, в което можеш да не казваш нищо за себе си, да останеш в сянка,  да оставиш гозбите и снимките да говорят вместо теб. Така поставих началото на блога, малка крачка в открито море, в пристъп на екзалтираност, с една есенна салата с тиква. А после, какво съвпадение и синхроничност, (има такива, знаете) – се появи курсът на Мария от LAMARTINIA за личния блог. Чудесни хора срещнах там, имащи подобни на моите страхове и въпроси. Разговорите с тях и Мария бяха изключително ценен стимул, с хората от курса и до ден днешен си даваме виртуална подкрепа – усещам ги близки, следя съвсем искрено проектите им.

В момента личните блогове се асоциират, дори с леко неодобрение от някои, с брандирано съдържание, продуктово позициониране, реклами на най-различни услуги, скрити и явни послания. Не съм имала подобни идеи при създаването на блога, нямам никакви амбиции да печеля от него, да се маркетирам, таргетирам, спонсорирам. Въобще, не следвам никакъв план. Истината е, че този тип продуктово позициониране и партньорства могат да бъдат много полезни и печеливши за всички, защото дават възможност за представяне на една услуга, стока, съдържание, от реални хора, по напълно непринуден начин.  Купувала съм един куп неща, споделени на страниците на блогъри, които харесвам и уважавам, затова честно си признавам, че изобщо не се дразня – стига в личния блог все пак да остане и нещо лично.

Блогът, както сами виждате, въобще не се разви като кулинарен съвсем. Отправям искрени адмирации към всички, които поддържат подобни проекти, независимо дали е хоби, или не, защото подобно занимание не е майтап работа. Снимките на храна трябва да са с високо качество, да имат идея, смисъл, мисъл, концепция – красиви и барнати. Първо готвиш, после внимаваш домашните да не се нахвърлят върху перфектните чинии, накрая за снимките си е нужно ноу-хау. Това е истината, и е голям гъдел да видиш крайния продукт, но не е “чакай да си щракна тази манджа за спомен“. Иска се внимание, отношение, време.

Е, добре, за какво ми е този блог?

Имам друга професия, работа колкото щеш, не го ползвам, за да си правя реклама. Егото ми ли говори, одобрение и лайкове ли търся, от своеобразна “психотерапия“ ли имам нужда? Всъщност, да. Но и много повече. Очевидните неща са ясни:

  1. Техническата креативност – направих уеб страницата сама, без въобще да имам и бегла представа как се прави това. Домейн, хостинг, нови и непознати думи, различни платформи, голям кеф!  Рових се, балтах се, чудих се, сега вече в семейството ме имат за спец и предстои да правя и нови уеб страници.
  2. Писането – моята тайна /или пък не чак толкова/ страст, заради която започна всичко. Писането в сайт, който е на показ, изгражда дисциплина – правописни и пунктуационни грешки  трудно приемам в другите, аз самата имам проблем с шпациите, чувствителна тема ми е някакси. Това означава, че критериите ми по този въпрос, а и към качеството на съдържанието, са повишени и не знам дали могат да се занижат. Писането в блога, независимо на каква тема, ми дава възможност да формулирам мислите си. Дава ми структура и подрежда хаоса в главата. Посоката се изяснява, а понякога – съвсем не, живот, какво да се прави! Пораждат се нови идеи, а старите виждат бял свят и отлитат в пространството. Няма нужда да задържаме енергията на една мисъл, която витае в нас, трябва да я пуснем на свобода, да й дадем материя. Може дори само един човек да има нужда от нея, а може и този човек да си единствено ти самият.
  3. Фотографската част – тук имах сериозни притеснения, защото за мен фотоапаратът е като голям черен камък – гледам го и се страхувам от него. Жоро е човекът по тази част, но Мария ме насърчи на курса да започна да снимам с телефона и на автоматичен режим на камерата – много съм й благодарна за съвета, защото така всъщност заобичах това. Правя го с най-обикновен телефон Huawei, който не разполага с никакви екстри. По този начин изграждам способността си да виждам кадрите, да мисля за композицията, фокуса на снимката и светлината. Наскоро Жоро ме похвали даже, оле! Снимането започна да ми доставя удоволствие и, кой знае, може и да хвана големия камък скоро.

Извън всичко това, творчеството всъщност има множество измерения  – всички те могат да бъдат уловени и претворени в блога.

Нещата, които правим с ръцете си – навремето изпуснах да снимам моите картички, а така ми се ще да ги видя отново. Който има такива от мен, нека ми изпрати снимка. Рисуваните бутилки, лаишките ми картини на мандали, детското творчество…

Домът, който създаваме  – обожавам интериорни блогове, а хора, които майсторят сами, са ми абсолютни фаворити. Споделяйте, ако срещнете такива на български.

Книгите, любимите ми книги, за които така много ми се говори. 

Семейството. Децата, които порастват сякаш за една смяна на луната – да можем да уловяме времето с тях, е напълно достатъчно, за да усетим модерното “тук и сега“. За какво са ни тези клишета, ако не умеем да ги живеем, това се питам винаги, и блогът е начин да напишем, снимаме, хванем, вдишаме и издишаме момента.

Блогът ми даде възможност да обединя всички актуални за мен страсти на едно място, да ги изпиша, нарисувам, покажа и споделя. Когато – тогава, ако това е част от концепцията за бавното живеене, пускането на контрола, доверието в невидими подкрепящи сили, може би успявам. Но най-вече ми носи усещане за баланс и развива онази връзка, която в една силно рационална професия и свят на десни полукълба, понякога може да се изгуби – връзката със сърцето. Онова място, което откриваме, когато затворим очи, и останем в тишина. Мястото, в което живее вътрешното дете и всички останали части от едно цяло.

Добра или лоша в даден момент, тъжна или весела, позитивна или негативна, с етикетче или без, каквато – такава. Не съм си поставяла за цел да бъда еднаква, това е сигурно, никой не е само едно нещо. Тази уязвимост на личното споделяне в конкретния момент е най-ценният актив, който ми дава списването на блога – мисълта за реакцията на другите и желанието да се харесам на неограничен брой непознати започват да се губят. Спрях да усещам смущение, а това е знак, че съм стъпила на пътя, който търсех, когато през октомври месец 2017г. написах статията за салатата с тиква.

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *