Без категория

Заедно през юли

На морето тази година изпитвах едно такова странно усещане, че искам да съм другаде – в Гърция, Индия, Италия, някъде на път.  В главата ми се въртяха далечни дестинации, приключения, предизвикателства, смяна на въздуха и обстановката – бягство от всичко познато и конвенционално.  А всъщност  беше безкрайно спокойно, лежерно, малко скучно дори – телефонът не звънеше, нямаше имейли, никой нямаше нужда от мен – вероятно заради това бях леко на тръни, в очакване и напрежение. Не бях изцяло ‘‘там и сега‘‘ –  клишираният призив да се живее в настощия момент до толкова се е изтъркал от употреба в съзнанието ми, че съм спряла да го забелязвам, посланието ми е някак кухо и без съдържание.

След като се върнахме в града, тук и сега се чува звукът на трамвая, едва забележимо късче от Витоша наднича иззад  покривите на панелките, наистина звъни телефонът и в пощата се трупат съобщения. Почивката отдавна е спомен и ме обзема носталгия – усещане – доказателство за това, че всички моменти са пълноценни по свой начин – точно такива, каквито са. Някои от тях нашият личен фотограф засне:

Безбрежното синьо беше навсякъде около нас, обещахме си поне още едно море тази година, но засега няма такива изгледи:

Пускахме фенери по плажа, някои отлетяха, други се приземиха безславно в морето. Това си остава едно от  най-красивите ни преживявания – съвсем сами на безлюдния  плаж, по залез, заобиколени от самотни каравани. Облаците бяха точно много сини и точно толкова близо до нас…

 

Возихме се  на корабче, изпратихме слънцето и си помечтахме да живеем на лодка, един ден, когато…

Имаше и разсърдени от време на време, но какво е семейна ваканция без характер и страсти:)

Наблюдавахме среднощни бури от съвсем близо – в такива моменти обикновено затаявам дъх и оставам  без думи, но Мими пишеще с присъщ артистизъм: “ЗОМБИТААА“:)

Тя, разбира се, позира за фотографа, а той се шегува, че само да види обектив, и застава в готовност:)

Някои неща заснехме само мислено: четохме приказките за ‘‘Хитър Петър‘‘ всеки ден от общо 9, защото бяхме забравили други книжки;  Мими  вечеря само пържени картофи и червени чушки, защото не обича “непознати“ храни; лежахме на плажа привечер и  навиквахме комарите, които внасяха баланс в  утопията и усещането за съвършенство;  правихме дълги разходки до скалите, за да уловим залеза; увещавахме Мими да посети детската дискотека, а всъщност –  танцувахме  вместо нея…

Юли  е вече наистина  спомен. Независимо от склонността ми  да мисля за други  почивки, места и моменти, различни от настоящия – усещането за заедност остана осезателно в мен.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *