ИСТОРИИ,  ОТВЪТРЕ-НАВЪН

Детство

Имах чудесно детство – от позицията на времето, разбира се. Тогава, както на повечето деца, не ми е хрумвало да поставям под съмнение нещата. Затова мисля, че носталгията е най-доброто доказателство, че всеки момент е хубав и пълноценен посвоему – дори и тези, които изглеждат непоносими понякога. Малко абсурдно е, но даже и те.

Най-първо имах две приятелки от блока, с които бяхме неразделни. Онези времена бяха различни откъм забавления, но това не променя приятелствата – първите никога няма да спрат да бъдат сладки, запомнящи се, оставащи спомен и следа. Извинявам се на приятелките ми затова, че страдаха заради моята фантазия и постоянното ми желание за приключения, заради това, че с едната от тях избягах от вкъщи, прекосихме целия град, и ни търсиха с полиция. Твърдях, че виждам летяща чиния над крушата в градинката пред блока. Сигурна съм, че наистина я видях – НЛО ми казаха, че можем да се храним с пържоли и да пием вода като смучем стъклото от счупени вази. Мистерия, но го правихме известно време. Трябваше да влизаме в шахтите, за да проверим дали Пениуайз не ни дебне, ръководех тази акция с твърда ръка, обсебена от любимото ми „То“. Няма друга книга, която да е живяла толкова дълго в мислите ми – тогава смътно усещах, че не става дума само за зъл клоун, а за онова, което го побеждава. Днес, ако ме питате, кое е сред най-важните ми неща в йерархията на важното, ще отговоря, че е връзката с приятелите ми. Така ни говорят книгите, така ни влизат под кожата, и така оставят своите послания.

Помня, че имаше и много котки за спасяване, винаги е имало котки. Защо влизахме през малките прозорчета на мазетата да ги търсим, съм забравила. Трябваше да се промъкваме в една изоставена къща, обитавана от духове, а също и да ходим редовно на забранения, опасен „строеж“ пред блока, който стоя незавършен с години – зловещ, само по озъбено скеле, и така привлекателен за всички деца. Сега си давам сметка, че жаждата ми за приключения вероятно никога няма да ме напусне – тогава ми беше в услуга, сега – тъкмо обратното.

Имах и книги, много книги, в огромна стара библиотека – никога никой не ме е ограничавал и напътствал за тях. Неподходящи за възрастта ми имаше много, но аз ги прочетох още преди десетата ми година. Така спестих много разговори на родителите ми, видях хора с различни лица,  запомних ги негласно и може би свикнах да наблюдавам.

Първо беше Пипи обаче. Нейна, и може би съвсем малко моя, е заслугата за много бели – затова как започнах да планирам живота си сама в избата долу. Живеехме цели три поколения у нас, всеки с чудатостите си, всеки с разбиранията си, и всеки – в своята малка ера. Тайно исках да имам собствено пространство, някъде, където всичко принадлежи само на мен. Каква сила има интерпретацията на събитията – майка ми твърди, че сме прекарали най-задружните си, и най-щастливи времена тогава, всичките три поколения. А аз исках да сляза в избата и да заживея живот с котки, а на гости да идват приятелките ми. Когато си на 9г. такъв план изисква доста въображение, но помня къде мечтаех за това – на южната тераса с червеното цвете. Всъщност, странно, но много повече исках да съм Аника. Баба ми ме обличаше точно като нея – с басмени рокли и панделки в косите. Уви, женската енергия не ми достига и до днес, въпреки одеждите.

После, и най-вече, имах и моето село, на което ме поемаха другата баба и дядо през лятото. Там пак имаше много книги – Стивън Кинг и любимото ми „То“, което носех навсякъде с мен. Реми, златотърсачите на Джейк Лондон, историята за една горчива леща и руската литература на майка ми, съчетани със Скарлет, която ми научи да вярвам в земята.

Много книги, много истории, и никакви деца. Борех скуката с четене и работа в градината с баба ми, която беше умела и неуморна разказвачка на всякакви измислици, родени на място, само и само да ме накара да стоя мирна. Прабаба ми беше жива тогава – със забрадка, дребна, тиха, бяла, лека и ефимерна като дух. Майка ми вярва, че благодарение на нея, по майчина линия, в кръвта ни тече магия, и че някои невидими дарби ги дължим на нея – беше най-известната баячка в село. По цял ден прииждаха хора, майки с ревящи бебета в двора, хора с главоболие и други, с невидими рани, които чукаха на металната порта от сутринта. Баба ми правеше необходимото, изричаше думите, плюнчеше челата им, шепнеше нещо много бързо, а после трябваше да си полегне. Главата я заболяваше, тялото й се свиваше на кравай на малкото легло, и през нея вероятно се катализираше онази тежка енергия, която вземаше от страдащите, защото я виждах да плаче и да си нарежда нещо. Не знаем какво, и никога няма да узнаем думите, с които лекуваше.

Дните на село минаваха много бързо – между циганската баница, паприкаша, слънчевите бани, люлката и книгите ми. Имаше и много работа всеки ден – да се премита двора, да се бърка лютеница, да се мелят домати за сок, да се затварят консерви, да се сортират боб и орехи, да се готви, да се полива нещо… Имаше ги и малките удоволствия – ежедневната разходка до реката за плаж, ходенето боси по нагорещения селски път, очакването да видя кравите със звънците, които се прибираха вечер и минаваха през нашата къща, гледката към планината, хладината вечер и горещината по пладне. И към днешна дата – гласовете на баба и дядо, които бяха живи, здрави и вършеха своята си работа неспирно, много тихо, невидимо. А всъщност ни оставиха цяла епоха.

Всичко ли е било хубаво, или аз съм забравила онова, което не е било? Така прави носталгията, така работи времето – дава ни доказателства, че в живота на всеки има безплътен покровител, макар и да не долавяме винаги присъствието му. Че си струва да отбелязваме дните, да им обръщаме внимание, да слушаме тихите гласове на радостта. Да си спомняме за тях и за онези, които се намират другаде. Да споделяме с тези, които са тук.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *